Мемоарите - Част II

V

Събудих се с огромна цицина - болеше зверски много. Цяла вечер си бях удряла главата в стената, за да разбера защо хубави, умни, свестни момичета обикновено завършват с пълни непрокопсаници. Уви, въпреки физическите усилия, които положих в тази насока, не успях да намеря смислен отговор. Да не говорим, че през цялото време се разсейвах от истинската цел, мислейки си колко съм си влошила изказа и как изплозвам ужасно много паразитизми и жаргон от преди 5 години...но както и да е - това е тема на друг разговор, който предполагам мога да водя на чаша уиски с Камелия Тодорова в някой пияно бар.

Освен цицинита си бях ъпдейтнала и фейсбук статуса - е как иначе - 'Аз съм най-хубавата ябълка, дето я ядат най-гадните прасета' гласеше той. Само за първите 5 часа имах над 10 човека, които го бяха лайкнали. Именно заради тези малки жестове на човещина и подкрепа си заслужава да споделяш с няколко стотин човека абсолютно лични неща от живота си. Да не говорим, че от малка имам ужасния навик да правя обществено достояние всяко мое 'откритие'. А сега с платформа като фейсбук мога направо да си ги овековечавам.

Лили Веселинова - най-красивата от 4те дъщери в семейство Веселинови - сега управител на отдел в Уникредит банк - съжителства със Зидар Зидаров...неслучайно зидар строител по професия и художник в свободното си време. Осен художник Зидар имаше аспирации и към музиката - всяка петък вечер пускаше в 'Строежа'. Лили, разбира се, не ходеше там - защо? Защото той не й казваше. Това си беше неговият личен живот, неговото си нещо, разбираш ли, където трябва да е на спокойствие с прятелите си. Лили само щеше да създава онова тягостно чувство на вина, че никой от тях не е направил нищо свястно с живота си, щеше да бъде муфтена за цигари и после 'партия' за такси навръщане. Щото Емил Марков е точно на път към Захарната. Именно заради това Лили си остана персона нон-грата на тези сбирки.

Маргарита Иванова - най-прекрасното люлинско цвете и текуща шефка на рекламна агенция - бе в момента лудо влюбена в Крищофор. Той пък на свой ред е в порцес на завършване на висшето си образование за има няма последните 6 години. Като тук подсказвам - не учи нито за доктор, нито за адвокат, нито за каквото и да е било, което да не отнема стандартните 3 години, за да вземеш преоклетата тапия, да се снимаш за семейния албум и после йухууу да си почнеш работа, която тотално няма нищо общо с това, за което си учил. Но пък Крищофор четеше Кафка, гледаше многооооо интересни клипчета в youtube, едно време е бил скейтър и се обличаше доста интересно. Тип чужбински - никога няма да кажеш, че е българин.

Тези и стотици други истории късаха сърцето ми. И не че защото приемах лично което и да е от тези недоразумения, ами просто защото ценностната ми система в момента беше тотално разбита. Какво излиза от цялата работа? Това, че имаш сто висши, че си успяла да се издържаш доста прилично сама преди даже да станеш на 25 влезеш в графата 'стара мома', че изглеждаш изумително добре и че си чела поне веднъж през живота си книга с твърди корици, всъщност не е означава и че си умна. Не и ако си лягаш до Крищофор (когато е в настроение да си легне с теб, де), стоиш до телефона и чакаш Зидар Зидаров да звънне...

И Фройд няма отговор за това. Не, сестро, за съжаление, целият гаф е дошъл още много преди раждането даже. В момента, в който оня игрек е станал втори хикс, и девет месеца след това акушерката е прошепнала на майка ти 'Момиче е', всичко вече е било предопределено. И ето ни тук - завършени образи, всяка с различна минало и живот, но вечно и безпричинно объркани, несигурни, питащи се, колебаещи се. Никога не искаме това, което ни е поднесено на тепсия - то не е интересно. А въобще какво искаме? В крайна сметка помним само мъжете, които са разбили сърцата ни. Тези, които са ни загрявали телефона от обаждания, били са винаги насреща, и които всъщност са си били едни доста свестни момчета, са останали завинаги в историята под етикети от сорта 'приятел', 'някъв досадник', или направо с цяло име в телефона 'не вдигай'.

Тоя филм всички го знаем, всички сме ходили на това кино, нали? За съжаление, с всеки следващ път цената на билета става все по-висока. Ама ние пак ще си го платим, че нали сме си гъски.