About security

Recently, I've been faking interest talking to some friends and more and more often hear the word 'security': "I need to have some security before committing to..", "At this point I have no idea what's happening with my contract, I have no security, can't plan anything", "This guy is great, he is paying for everything giving me such a sense of security" etc.

Permanent contract at work will not guarantee that tomorrow you will not be browsing again wwww.iamjobless.com

An engagement ring on your finger does not mean that you will not be lonely in the next 20 years.

The fact that you live in a civilized advanced country will not protect your from crime, poverty, financial crisis, terrorism.

Security coming from the external world is delusional, it's just a momentum. It comes and it goes, and you can't do anything about that.

And if you are really looking for security, my friend, better look deep inside you because there is the only place where you can really find it.

Be stupid! I mean it.

Be stupid! Seriously.

It's not that stupid people have more fun or that they are more creative, and eventually more successful. Don't worry - they don't even get laid more often than smart people (I really hope so). And don't blame Diesel for their campaign, it's all about marketing, and in the end of the day it's all about money.

The only reason why you, and actually all of us, need to be stupid, is because stupid people are simply happier. The smarter you are, the more miserable you become. Fact.

Genius artists, remarkable writers, historical leaders, scientists, fashion designers, musicians - all of them ended up the same way. And you know what - if you cannot recognize the faces below - go out, drink champagne, and then sleep like a log, because, my dear, you've been already halfway to happiness.

I don't say that stupid people might not put a bullet in their head neither. Yes, of course it can happen, but the reason there is most probably the pure absence of any senses or whatsoever rather than a fatal exhaustion to cope emotionally with the exigencies of life.

"Happiness in intelligent people is the rarest thing I have ever seen". And this comes from Ernest Hemingway...who took his own life in 1961.

The Occam's razor or Keep it simple, stupid!

Yesterday I was held hostage happened to attend a girls night out, you know those kind of nights when you hang out with a bunch of newly-single or forever-single gals, drink cocktails, talk about absolutely annoying topics and jointly dig the city for a matching company of dudes to play too-hard-to-get but secretly hoping you will end up touching nipples with some of them. Hilarious. Anyway, a lot of stories have been shared during that night and I literally felt like the female version of Dr. Phil. Still, I find it very entertaining because this whole theatre gives me the same feeling of pure joy and internal harmony that only an episode of The Jersey Shore can create.

So here is my favorite rebus from last night. This on chick met THE guy - very extraordinary male, everything was fine, bla bla bla, BUT she was calling him earlier that day and he did not pick up the phone. Once. And it's been already 4 hours since he did not call back. What a girl is usually doing in this kind of situations - setting her sick imagination free. Oh my. Trying to figure out why he did not pick up the phone, we started with the innocent 'maybe he is just sleeping or forgot it at home' evolving to the final assumptions that 'most probably he did not pick up the phone --> because he is avoiding you --> because he is not that much into you anymore --> he is now cheating on you --> and eventually he will soon break up with you'. See - a whole plot we have here. My suggestion that he might be guy didn't fly. Think it was too trivial for them, it had to be something bit more complicated I believe. The girl spent the whole night staring at her phone and you know what, HE actually did call back in the end an he did not break up or any of the crap that was assumed.

Regardless the happy ending I still want to put her under suicide watch.

Long story short. Many years ago a smarter person than me concluded - when faced with competing hypotheses that are equal in other respects, select the one that makes the fewest new assumptions. It's called the Occam's razor and according to this principle the simplest explanation is most likely the correct one. Believe it or not but if you follow it you can make your life so much easier. No matter how tempting it is to create a new drama typhoon, sometimes is just better to keep it simple!

Мемоарите - Част II

V

Събудих се с огромна цицина - болеше зверски много. Цяла вечер си бях удряла главата в стената, за да разбера защо хубави, умни, свестни момичета обикновено завършват с пълни непрокопсаници. Уви, въпреки физическите усилия, които положих в тази насока, не успях да намеря смислен отговор. Да не говорим, че през цялото време се разсейвах от истинската цел, мислейки си колко съм си влошила изказа и как изплозвам ужасно много паразитизми и жаргон от преди 5 години...но както и да е - това е тема на друг разговор, който предполагам мога да водя на чаша уиски с Камелия Тодорова в някой пияно бар.

Освен цицинита си бях ъпдейтнала и фейсбук статуса - е как иначе - 'Аз съм най-хубавата ябълка, дето я ядат най-гадните прасета' гласеше той. Само за първите 5 часа имах над 10 човека, които го бяха лайкнали. Именно заради тези малки жестове на човещина и подкрепа си заслужава да споделяш с няколко стотин човека абсолютно лични неща от живота си. Да не говорим, че от малка имам ужасния навик да правя обществено достояние всяко мое 'откритие'. А сега с платформа като фейсбук мога направо да си ги овековечавам.

Лили Веселинова - най-красивата от 4те дъщери в семейство Веселинови - сега управител на отдел в Уникредит банк - съжителства със Зидар Зидаров...неслучайно зидар строител по професия и художник в свободното си време. Осен художник Зидар имаше аспирации и към музиката - всяка петък вечер пускаше в 'Строежа'. Лили, разбира се, не ходеше там - защо? Защото той не й казваше. Това си беше неговият личен живот, неговото си нещо, разбираш ли, където трябва да е на спокойствие с прятелите си. Лили само щеше да създава онова тягостно чувство на вина, че никой от тях не е направил нищо свястно с живота си, щеше да бъде муфтена за цигари и после 'партия' за такси навръщане. Щото Емил Марков е точно на път към Захарната. Именно заради това Лили си остана персона нон-грата на тези сбирки.

Маргарита Иванова - най-прекрасното люлинско цвете и текуща шефка на рекламна агенция - бе в момента лудо влюбена в Крищофор. Той пък на свой ред е в порцес на завършване на висшето си образование за има няма последните 6 години. Като тук подсказвам - не учи нито за доктор, нито за адвокат, нито за каквото и да е било, което да не отнема стандартните 3 години, за да вземеш преоклетата тапия, да се снимаш за семейния албум и после йухууу да си почнеш работа, която тотално няма нищо общо с това, за което си учил. Но пък Крищофор четеше Кафка, гледаше многооооо интересни клипчета в youtube, едно време е бил скейтър и се обличаше доста интересно. Тип чужбински - никога няма да кажеш, че е българин.

Тези и стотици други истории късаха сърцето ми. И не че защото приемах лично което и да е от тези недоразумения, ами просто защото ценностната ми система в момента беше тотално разбита. Какво излиза от цялата работа? Това, че имаш сто висши, че си успяла да се издържаш доста прилично сама преди даже да станеш на 25 влезеш в графата 'стара мома', че изглеждаш изумително добре и че си чела поне веднъж през живота си книга с твърди корици, всъщност не е означава и че си умна. Не и ако си лягаш до Крищофор (когато е в настроение да си легне с теб, де), стоиш до телефона и чакаш Зидар Зидаров да звънне...

И Фройд няма отговор за това. Не, сестро, за съжаление, целият гаф е дошъл още много преди раждането даже. В момента, в който оня игрек е станал втори хикс, и девет месеца след това акушерката е прошепнала на майка ти 'Момиче е', всичко вече е било предопределено. И ето ни тук - завършени образи, всяка с различна минало и живот, но вечно и безпричинно объркани, несигурни, питащи се, колебаещи се. Никога не искаме това, което ни е поднесено на тепсия - то не е интересно. А въобще какво искаме? В крайна сметка помним само мъжете, които са разбили сърцата ни. Тези, които са ни загрявали телефона от обаждания, били са винаги насреща, и които всъщност са си били едни доста свестни момчета, са останали завинаги в историята под етикети от сорта 'приятел', 'някъв досадник', или направо с цяло име в телефона 'не вдигай'.

Тоя филм всички го знаем, всички сме ходили на това кино, нали? За съжаление, с всеки следващ път цената на билета става все по-висока. Ама ние пак ще си го платим, че нали сме си гъски.

Доли и палавата покривка или как да създадеш поколение за 12 години.

5 юли 1996

За първи път учените от единбургския институт Рослин успяват да клонират бозайник, използвайки соматични клетки. Опитът е направен с овца, наречена Доли. Тя е зодия Рак с асцедент йоркширски бик. Доли доживява до 6 годишна възраст, демострирайки крепко здраве и, въпреки всичко, неспирно желание за живот.

Кръстена на свтовно известната кънтри певица Доли Партън, нашата Доли има едно от най-ритмичните блеенета сред своите простосмъртни колежки и бързо си спечелва световна слава. Доли се превръща в емблематична фигура и еталон за цяло едно поколение овци. В знак на уважение и преклон пред просветното й дело, учените отказват да я клонират повторно. В нейна чест започва да се наблюдава феноменът- долимания- милиони майки из целия свят кръщават новородените си деца Доли.

Не знам дали заради името, или поради някоя друга, забулена в соматични клетки причина, но всяко едно от тези момичета носи по малка частица от Доли в себе си. Или поне се носи такъв слух.

One must still have chaos in oneself to give a birth to a dancing star. Nietzsche

10 февруари 2008 година. София, България.

Доли волно подскачаше от копитце на копитце. То не беше веене на коси, тропот на 10 сантиметрови токове, разливане на амарето и постоянно повтаряне на 'Прощавайте, бързам'. Едно, две ,три, броеше тя крачките и не отлепяше и за секунда поглед от крайната цел. Четири,пет, шест, седем, осем....сега вече нищо не можеше да я спре...девет, десет иии...
- Едно, две, три, спри се ти!- като че ли започна броенето от начало.
- Ооо, бейби!
- Казвам се Доли, не Бейби. Говори ми в рими!
- Такъв е лафът. Прасе с дантела и бикини кой ша можи да подмини. Ахах, така става ли?
- Бельото е туй що отличава жената от човека, а прасе с дантела и бикини кой ша можи да подмини. Е така вече става. Май и двамата се кефим на Светльо, а? Ти как се казваш?
- Аз съм Кънчо и светя в тъмното.
- Голям модел ще излезеш ти!
- Та какво прави една гълъбица като теб сам самичка по това време?
- Не съм сама, просто избягах и май наистина светиш, защото в момента, в който те видях, все към тебе тичам.
- Харесваш ми, Доли, премина успешно първи кръг.
- А кой е първи кръг, Кънчо?
- Тичаш пияна без да се препънеш.
- Изчакай само да мина набързо през тоалетната и идвам. Стой тук и не мърдай никъде. После ще се разходим, Люлин е толкова красив нощем! Само секундичка...

Доли влезе с ритник в тоалетната. Пред нея се откри живописният микросвят, който можеше да съществува само в малките часове на софийска дамска тоалетна. По кадифената кожа на Доли се разля палитра от емоции. Нашата героиня беше готова да изслуша всички, да помогне на всички. Още със събуждането си предусещаше, че днес е ден за големи дела. Ала с поглед търсеше най-подходящата, най-достойната дама, на чиято история да стане слушател. Веднага я разпозна. Въпросната мацка стоеше на един метър от Доли. Беше в бойна позиция за нападане на огледалото, за да положи на лицето си цветова палитра, от която и самият Гоген би изпаднал в потрес.

- Може ли да използвам пудрата ти?- Доли приложи най-стария трик.
- Да, заповядай.
- А аз мога ли да използвам телефона ти?
- Да, ама само ако е на Мтел, Глобул и Вива ми дупчат сметката супер много.
- Мтелски е, споко!
- Мога ли да помогна с нещо иначе?- Доли започна да опипва почвата.
- Амчи, не. Просто не мога да разбера защо тоя тъпак не ми вдига. Аз му го вдигах половин година, а той сега, кво?
- Ясноооо, ква била драмата. Пробвай от моя телефон, говори колкото искаш. Да не ти дреме за парите. Даже знаеш ли какво, ако ти го дигне, задръж телефона, да ти е на късмет!
- Мерси, мацка, набирам.
- Моля, моля. И да знаеш, и богатите също плачат!
- Знам, на мене ли го казваш. А ти пък да знаеш, че е много по-удобно да плачеш на задната седалка на Бентли, отколкото на задната седалка на 102, нали така?

Двете жени се спогледаха. В очите им се четеше разбирателство, комуникацията между тях се беше получила уникална. Доли не спираше да се чуди как едно толкова младо момиче може да побере толкова много мъдрост и проницателност в себе си. Мацката пък щеше да остане признателна за цял живот на благородната Доли, която беше доприпкала на черна моторола с непознат номер в този критичен нея момент. Беше крайно време да се връща при Кънчо.

- Трактор, ето ме пак тук!
- А искаш ли верно неделя сутрин да се събудиш до мен? В хола ми имам гондола, хахо хихи...
- Оооо да, повярвай ми, ще махнеш бандерола!

Магията стана. Двмата се допълваха перфектно, познаваха се едва от един час, а вече си довършваха изреченията. Кънчо беше готин пич, мъжкар. Пиеше уискито чисто, а да не говорим, че сам можеше да изпие поне 10 бутилки и пак да е в състояние да олимпийства в леглото. Масата беше неговото светено пространство. На нея пиеше и ядеше, на нея танцуваше и му танцуваха, на нея оставяше най-ценните и драги вещи- а именно- телефон, ключовете от колата, ключовете от вкъщи, ключовете от мазето, дупликат от ключовете от апартамента на бившата, и ключ от тайния дневник. Вдигаше 200 от лежанка, говореше на малко име на сервитьорките, много добре познаваше и Рени от фризьорския салон, и Данчето от видеотеката и леля Спаска от втория етаж, и Алисия певицата, даже и Урсула травестита. Да не говорим, че и светеше нощем. Сред цялото море от жени, той удостои именно Доли, малката, припкаща Доли. Тя го намери, той я избра.

Много скоро двойката легна на сърцето на целия квартал. Доли допадна на всички- Кики от кафе Астрал винаги й даваше по две бисквитки към кафето и й позволяваше да си смени късметчето Lavazza, когато не й хареса. Рени я изправяше със сешоара за отрицателно време, правеше най-готините вафлички за обем в корените и й взимаше само по 50 лева за тази своеобразна разходка из света на Красивото и Естетическото. Урсула започна да ходи с мъжки дрехи в присъствието на Доли, а пък леля Спаска намаляваше телевизора, когато знаеше, че Доли спи следобедния си сън. Идилия пълна. Кънчо харесваше Доли и Доли харесваше Кънчо. Винаги двама, винаги заедно.

Хубавият живот и специалното отношение взеха да се услаждат на Доли. Започна да ходи съмнително често при Рени, а вафличките в коста й ставаха съмнително много. С погнуса започна да гледа гозбите на леля Спаска, които преди това с такова чревоугодничество поглъщаше и лъжеше Кънчо, че са нейно лично дело.

- Лельо Спаске, ти чувала ли си за Мишел Монтиняк? Половин яйце сутрин, после въздух за обяд, a за вечеря- въздух с тютюневи листа. Въздухът е наситен с хиляди хранителни вещества, казва той, които зареждат организма и го предпазват от застаряване и болести. Защо си мислиш, че земята е обградена с толкова много атмосферни пластове!?!? А ти искаш от мене да ти ям баниците и капамата, ха!

Новата мисия на Доли беше да отслабне толкова, че да може да се побере в дънките на 10-годишната си племенница. В един по-късен момент си изсветли и рязко косата под предтекст, че личният лекар го предписал против силното главоболие. Когато не беше с очилата си тип маска, беше със сините си лещи тип 'мижим, да те лажим'. Импресиите на Гоген вече не й се струваха никак лоши, а депресиите си лекуваше с Бейлис в кафето. Съботата си наближаваше и Доли трепетно чакаше този звезден миг- да се покаже в целя си блясък; Кънчо пък с нетърпение чакаше да я покаже. Доли премяташе нервно закачалките в гардероба, за да избере най-хубавия тоалет. Кънчо с благоговение гледаше малкото съкровище, което криеше в 80-квадратната си панелка.


14 април 2009

Свтлини, бутилки, тъпанджии, феерия от салфетки. Прегорели от солариумен блясък тела се размятаха по дансинга. Симфония от загащени мъжки ризи и разголени дамски деколтета насищаха атмосферата!!! Стотици ключове лъщяха по масите, а сервитьорите едвам смогваха до донесат всичките 10 бутилки уиски, които се падаха на маса. Доли и Кънчо също бяха там. На онова място, където се запознаха преди повече от година. Танцуваха лудо и страстно, сякаш им беше за първи път.

- Ей сегинка идвам, миличко. Само да отида до тоалетната- каза Доли и смигна заговорнически на гаджето си.

Тя влезе в кенефа, избута нагло цялата паплач от девойки, раздруса силно гланца си, нанесе стабилен двумилиметров слой, изръмжа си сама пред огледалото, фръцна се, настъпи нарочно една от мадамите на излизане и тържествено закрачи към дансинга.

Оп! Момент, стоп! Наляво, надясно- Кънчо го нямаше. Започна да си брои пак крачките-едно, две, три....спри се ти. Не, това не беше Кънчо. И младежът до него също, и този до него. В същото време Кънчо също търсеше своята възлюбена. Обръщаше наред момичетата, но така и не намираше Доли. След 15ина минути лутане из навалицата нито Кънчо, нито Доли бяха 100 % убедени как изглежда тяхната половинка. Всички и всичко се сливаха в едно. Беше се превърнало в поле от изсъхнали златни кълнове и вече понамачкани ризи. Хората сякаш бяха клонирани.

Накрая се намериха. Трудно, но все пак се намериха, или по-точно- разпознаха се. Mission accomplished!

- Кънчо, ама ти вече не светиш!
- Доли, ти вече не говориш в рими и определено се препъваш. Едвам те разпознах.
- Мислиш ли, че тогава трябва да се разделим?
- Да, Доли, нека сложим край на всичко- тук и сега.

Доли се разплака. Струйките сълзи повличаха със себе си малки частици от гогеновата имресия по лицето й.

- Не искам вече да съм овца, Кънчо!
- А каква искаш да си, мила ми Доли?
- Искам да съм лебед.
- Защо?
- Защото само лебедите, веднъж намерили правилния партньор, остават завинаги с него!

The only deadly sin I know is cynism

ЧУДО
(Едноактна пиеса по зададена тема)

1. Главен герой – Чудо
2. Други действащи лица – Похот, Самодива, Разум, Птица
3. Място на действието:
- Вторият етаж на жилищна кооперация в столица ...
- Спирка на несъществуващ рейс
4. Финал - Чудо намира най-накрая палто без кръпки

Втори етаж на жилищна кооперация в София. Самодива се къпе във ваната. Топла вода няма.

САМОДИВА: Пак стачкуват от ТЕЦ-а. Така е, като си продаваме задниците на всеки...
(Чува се силна музика, тръшкат се врати...) Влиза Похот
ПОХОТ: Мило, свърши ли? Закъсняваме!
САМОДИВА: Кат' ме гледаш, дали свършвам често напоследък?
ПОХОТ: С ваната, мило...
САМОДИВА: А... да. Сега...
(Похот излиза. Самодива се облича и излиза)
Хол. На вратата се звъни. Влиза Птица
ПТИЦА: Пак държите отключено...
ПОХОТ: О-о-о, Пиле, айде. Самодивата ей сега е готова и потегляме.
(Влиза Самодива)
САМОДИВА: Айде. Здрасти, Пиле
ПТИЦА: Ъхъ...
(Излизат)

Спирка на несъществуващ рейс. Чудо чака. Влизат Похот, Самодива и Птица.

ЧУДО: Къде сте, бе! Писна ми да ви чакам. И тия гласови пощи... махнете ги, ей!
САМОДИВА: (целува Чудо) Споко, Чудец, за два часа сме там. Само да дойде рейсът.
(Похот и Птица се поздравяват с Чудо)
След двайсет минути. Влиза Разум.
ЧУДО: Извинете, оттук ли минава 380? Чакаме вече половин час... Нищо...
РАЗУМ: А-а-а... минава, да... Ама не съществува.
ПТИЦА: Как така?
ПОХОТ: Хем минава, хем не същестува?
РАЗУМ: Ми така. Такъв е тоя рейс. Тука му е спирката. Ама не съществува.... Не е много логично, ама...
САМОДИВА: Шибана държава.
ЧУДО: Искам в Холандия. К'ви палта има там... Пари да имаш!
ПОХОТ: Заеби я Холандия. И ние шием палта.
ЧУДО: Да, ама на втория месец трябва да ги кърпиш. Баси палтата, найлонови.
САМОДИВА: Ми на мойто па к'во му е?
РАЗУМ: Госпожа, цялото е закърпено!
ПОХОТ: Извинете, дори не се познаваме. Айде да не се обиждаме.
ЧУДО: Аре стига. К'во напрайхте от мойта мечта... Т'ва сме ние – гюрлутия, скандали... екшън да има. Емигрирам!
РАЗУМ: Няма проблем. Аз и без това си тръгвам. (Тръгва да излиза) А, вижте ей в оная кофа. Може да има нещо. (Излиза)
ПОХОТ: Гъз! За клошари ли ни има тоя?
САМОДИВА: Мило, кротко. Нали нямаше да се ядосваме поне тия няколко дена?
ПОХОТ: Оф! Писна ми на оная работа от селяндури. И къде е тъпият рейс?
ПТИЦА: Ма той не съществува. Човекът си каза.
ПОХОТ: Трай, пиле. Тоа беше луд.
(Чудо отива към кофата)
САМОДИВА: Чудец, да не му вярваш?
ЧУДО: Бе аз да видя. И без т'ва рейс няма.
ПОХОТ: Абе! Рейсът ше дойде, мамка му, ше дойде!
(Чудо се връща. Носи нещо)
ЧУДО: Хора, глейте!
САМОДИВА: Да, бе! Нито една?
ПТИЦА: Я с хастара навън!
ПОХОТ: Баси... верно няма. Лудница.
САМОДИВА: Айде, Чудец. Оставаш. И без т'ва рейс няма.

by Cheetah

You are not special. You are not a beautiful or unique snowflake. You're the same decaying organic matter as everything else.

Момичета, мили момичета,

Това на картинката е соево мляко- една от най-популярните напитки в Азия. Когато за първи път се запознах с хазяина си, той бутна в ръцете ми тази абсолютно непозната до тогава картонена кутийка и със заповеднически тон каза: ' Това искам да го пиеш всеки ден, ако искаш да имаш перфектна кожа и да се пазиш от рак на гърдата!'

Не знам защо, но послушах този превъзбуден метър и петдесет висок хомосексуалист. Всеки ден пия соевото си мляко и определено вярвам в магическото му действие. В един по-късен момент обаче, след като всичките травестити и техни братовчеди бяха спрели да ми правят впечатление, започнах да обръщам внимание и на азиатските жени. Всички в този момент си представяме вееща се копринена грива, изящна очна линия и, нека си го кажем, супер мръснишки фейс. Насажданите ни досега стереотипи за азиатската жена, мили ми четецо, се оказаха повече от верни- тя много добре знае как да подчертае женското у себе си и го пази с цената на всичко. Никога няма да видиш азиатската жена с тъмен, наподобяващ мъжка униформа костюм, никога няма да я видиш да тропа с крак или да се опитва да се качи на врата на мъжа си, никога няма да я чуеш да ругае или да се оплаква, никога няма да я видиш да остави детето си на непознати детегледачки, да върти дъвка с червния маникУОр на кутрето си и тнт...

Преди няколко седмици с група приятели решихме да се позабавляваме и да направим мега-тур из култовите барове и дискотеки на Банкок. Честно да ви кажа, вече ми беше писнало да гледам 100-годишни европейци, хванали под ръка непълнолетни тайландки. Писнало ми беше да срещам гузните им погледи, които се опитват да кажат 'Да, аз обичам жена си, децата си, внуците и правнуците си може би...'. Именно поради тази причина не си пестя нито сарказма, нито пренебрежителния поглед, когато някой от тези господа се приближи към мен с палава усмивка и реши да ми пробута стария трик с 'Аз съм много богат бизнесмен, имам къщи по целия свят и точно ти, мила моя красавице, си любовта на живота ми. Ако ме последваш в хотелската ми стая, обещавам да се оженя за тебе и да те заведа в супер яката си старна.' Ооооокей....

Та по същество. За мое най-голямо учудване един от тези възрастни господа ме впечатли силно със своята история и ме накра да се замисля за твърде много неща. Под 'впечатли' разбирайте, че го изслушах докрай (искам да подчертая, че това не е платена реклама и че не целя да изтрия срама от похотливите, одъртяващи лица на щъкащите из Тайланд секс-туристи)

Хай, май нейм из Джеймс. На 58 години съм, от кралство Уелс.

Разказа ми за семейството си, каза ми, че има съпруга, има и деца. Не твърдеше, че обича жена си; за децата си каза, че отдавна са порастнали и рядко го търсят. Също ми каза, че последният път, когато жена му го е прегърнала, е било на снимките за сватбата на малкия им син...преди 10ина години. Каза ми, че печели повече от добре, но това няма никакво значение, когато жената, с която живее го третира като непознат, който има нахалството да иска домашно приготвена вечеря и лежерен разговор. Какво като има огромна къща, коато никой не я топли с усмивки и когато жена му се прибира след него, даже още по-скапана от работа. Писнало му е да слуша за феминизъм, за равноправие и тнт- жената от много отдавна си го е извоювала. Спечелила е битката между половете, но е загубила нещо много по-ценно- женската си природа.

Джеймс ми каза, че идва в Тайланад за около 2 седмици всяка година от 7 години насам (бас ловя, че е поне месец и то за последните 10 години). Човекът даже не идва за секса- какво можеш да очакваш от 58- годишен англичанин?!? Плаща си за отношението, плаща си за ласката, за прегръдката, за онази непринудена уплаха в женския поглед, която търси постоянната мъжка закрила. Плаща си за въпросите 'Защо си тъжен, искаш ли да те прегърна, какво ти се прави на ТЕБЕ?'. И това го прави истински мъж. Това го кара да се чувства пълноценен и непотиснат. Като се замислиш, даже и европейските проститутки не са същите вече- вулгарни, алчни и абсолютно безразлични към клиентите си. Тук, в Тайланд, въпросът не е в проститутките, а в манталитета на жената. Независимо дали е обикновено момиче, домакиня, жрица на любовта, тя е преди всичко жена.

От къде тръгнах, до къде стигнах, ехей! Пийте соево мляко, мили мои момичета! Ала преди да тръгнете да опазвате кожата и гърдите си, опазете най-напред своята женственост и нежна природа!

А аз няма да е зле да опазя стила си. Знам, че малко на Космополитън/Жената днес изби историйката, ала важна е поуката, златна ми гъске Гертруд!

Mемоарите- Част I

‘ Първо бяха чайките. Дойдоха гларусите и чайките изчезнаха. Сега е времето на кормораните...’




I



Аз съм дете на чайки. Родена и закърмена съм с идеалите на чайките, онези чисти и ненаритани разбирания за живота, сдъвкани и подадени с неподправен финес от баща ми.


- Ей, Чийта замисляла ли си се над следното?
- Бих била далеч по–заинтересована, ако задълбочиш малко. Усещам, че това ще е поредната житейска мъдрост, с която си решила да ме удостоиш– каза Чийта без ни най- малко да се опита да прикрие иронията си.
- Ха- ха, типично в твой стил. Ок, ще ти споделя, въпреки че отсега помирисвам твоята високомерна сдържаност, с която ще ме изслушаш и след това ще започнеш хахо- хихи серията, имитирайки ме на висок глас в някой псевдо-артистичен бордей!
- Не бе, не, бъзикам се, давай!
- Еми, добре, отвори внимателно уши, знам че нямаш проблеми, още с раждането ти ваш’те са знаели, че детето им ще е надарено с добър слух и че ще бъде повече от чудесен слушател!
- А пък ваш’те са искали да те направят пианистка или не, чакай...пианистка с тенденция към машинописка...
- Млъквай- прекъснах я грубо аз. Слушай сега. Не си ли се замисляла, че на Спящата красавица й е писнало да чака някой да я събуди и да се прави на заспала, докато поредното неграмотно дете стигне до сюблимния момент с целувката...Аааааааалелуйа!
- И такаааа, мисля, че ти трябва да се поспреш с ментите, а аз да си поръчам още една водка и понеже сельодка нямаме, ще се примиря и с огризките от твоята мисловна дейност.
- Лаик, простачка и анти-хуманистка. Още една голяма мента със спрайт, моля!

- А ще имате ли нещо против, мили дами, ако ви почерпя аз?
- Мили ми господине, имаме. Строгото ни католическо възпитание не ни позволява да приемаме подобни щедри жестове и галантно-фрапантно ще отклоним вашето така красноселско предложенийце.
- Хаха-хах- Чийта не спираше да се смее.
- Какво толкова смешно казах?- Засегнато попита младежът, на когото липсваше само татуировката ала “котвичка”, за да бъде боцман на кораб с гръмкото име “Морският вълк”, “Хоризонт 56”, “Ахтопол”, " Мариела или никоя друга" или друго там типично моряшко хрумване.
- Драги ми господине, не бива така сериозно да приемате смеха на моята приятелка, от която в момента ме е въз срам. Тя просто е твърде емоционална и винаги е страдала от липса на вниамние. С това си поведение цели именно да бъде забелязана и предпочетена от Вас. Така чеееее го приемет по-скоро като комплимент!
- Психопатки, я си ходете по-добре по леглата!
- Ами, както сме трънали да се шием... и натам ше отидем- само да си изпием млякото с мед и сме готови.
- Абе какъв мед, нали беше алергична, после да не ми паднеш пак на улицата, тресяща се в предсмъртни конвулсии- не издържах аз и прихнах да се смея.
- Лека вечер, драги ми господине, и да не забравяте, че резен авокадо с пресен кромид лук Ви отървава завинаги от торбичките под очите, а впоследствие и много момичета от Вашето присъствие!

Обожавах Чийта. С нея винаги успявах да изсвиря най-добре душевните си симфонии, да изпия цялото си предписано от личния лекар количество етанол-метанол-пропил, да изям незабелязано пакетчето й с фастъчки, да почувствам, че имам сродна душа.

Тя беше едно от малкото ми останали налични доказателства, че още има добри хора, че още има чайки. Льо банал, но си е така!







II


Една древна будистка приказка разказва за неописуемо красива цветна градина, за един огромен червен фар в центъра й и един изключително голям сумо-борец, който живее във въпросната градина. Абе с една дума- всичко е хипер точки, точки, точки хиперболизирано. Та този сумист изскача от Фара, но понеже е супер Хипер, се спъва и пада върху цветята. ‘Благодарение’ на това падане обаче, се заглежда в един храст, който пък на свой ред дава началото на една хипер дълга пътека, постлана цялата с диаманти.

Виждайки диамантите, забравя за плана си да купи килограм ябълки, да ги излъска едно хубаво, да ги продаде на пазара и да стане милионер. Райската притча на Рокфелер му се сторила твърде обикновена, но за сметка на това решава да прояви иновативност и отваря фолк дискотека в центъра на София. И до ден днешен живее в охолство и лукс.

Тази древна приказка е събрала в себе си цялата мъдрост на Будизма и именно в нея се крие тайната за вечно духовно и материално благоденствие. Ако не се лъжа, един съвременен американски автор я беше вметнал в писанията си с цел да ги направи още по-екзистенциално проникновени и интригуващи за прогресивно затъпяващата си аудитория.

А ето и днешните филсофски теми, над които нашите читатели биха могли да размишляват:
- Гнила ли ни се струва тази история?
- Бихме ли рискували стройната си фигура (ако е стройна, разбира се) в името на едно прецизно изчислено препъване?

И какво излиза в края на краищата, драги ми читатели, че май трябва да паднеш и яката да се натъртиш, за да видиш правилния път...На позналите- честито! Умниците ми те!








III



‘ Режа си ноктùте на краката...и се питам деее е любовта...’
Чувал чувал


По последни проучвания на учените от оклахомския университет ‘Порт Туртуряга' всяка втора девойка между 15 и 35 години страда от несподелена любов или още по-зле- от онази чумава болест, наречена от англоезичната литература ‘broken heart’ (в ексклузивен превод на български език- сърцето ми се счупи).

След задълбочени изследвания и анализ на проявилите се симптоми с точност диагностицирах заболяването- ‘Счупено сърце’ се наричше то. Стоях насред Океана, сам самичка, вече до болка уморена да въртя педалите на водното колело. Не знам защо бях решила, че ще мога да преплавам Атлантикà с това съоръжение, ама си беше невъзможно.
Не заради друго, а защото съвсем безочливо излъгах многоуважавания читател няколко реда по-нагоре. Не бях в никакъв Атлантически океан, а на десет метра от силистарския бряг. В този ред на мисли, включвайки на max обиграната си логическата мисъл, може да се стигне до простото заключение, че след като не съм в Атлантическия океан, следователно, не мога да го преплавам. При други обстоятелства- ОК, в случая- нот ОК.

Седях си аз във водното колело, а душевното ми състояние можеше пре-спкойно да бъде оприличено на ‘катарзиса’ на древногръцките лирически герои. За части от секундата през главата ми минаха хиляди rock ‘n’ roll трамваи, които безпощадно прегазваха остатъците от поредната ми несплучлива връзка...

Запознахме се в ТОТО-то. Аз нямах фиш, той имаше. Той страдаше от рядка и неизлечима болест, която не му позволяваше да разпознава числата, а аз пък бях републикански шампион по нумерология. Общото нещастие ни запозна и ние се възползвахме от сгодния момент. Той ми даде фиша си, а аз внесох числата. Победата ни беше в кърпа вързана.
Любов от пръв поглед.

Направихме си среща четири дена по-късно, за да проверим (направо да приберем) печалбата си. Чаках го два часа, но той не дойде. Счупи сърцето ми.

С печалбата от тотото (ударих тройка- шарлатани под път и над път, нали знаете) си взех едно водно колело, с което реших да извърша чудеса от храброст и да отмъстя на измамника, да види той каква жена е изпуснал!

Ех, че съм глупава! Нали той беше болен от онази рядка и неизлечима болест- просто не е разпознал часовника!

Сърце, прости ми!

Извод: Всяко момиче-нумеролог е по-скоро жертва на собствените си размишления, отколкото на коравосърдечни мъжаги.









IV


Класиката: Женски клуб ‘Счупени сърца’.
Щаб-квартира: Апартаментa на Чийта.

Успяхме да се сберем три момичета. Сезонът беше слаб. Под въздействието на специално подбрана музика и питиета успяхме да споделим, изконсумираме и анализираме тежкото женско битие. Ситуацията биеше малко на абсурдна: да не забравяме, че аз се бях самоизлекувала, Чийта все още не беше открила подходящите симптоми, а пък Шантал служеше като обикновен стенограф.
На т'ва ли му викате женска драма, трябва си нещо по-хардкор!!!

Пaрвенюта умирисаха родината. Знамето червено, а езикът ми зелен.
'Фани не ме обича,а аз съм ебаси пичА!' (колко мъдрост може да се побере в един есемес...)

mojeres al borde de un ataque de nervios

- Айде стига с тези паяжини вече... само огледала криеш вътре! И то едни огледала- негостоприемни, студени, по-лоши и от Хората-циници. Нито се надсмиват, нито пък те критикуват. Остават на теб самия честта да ме всепогълнеш, Мен, смачканото ти его. Ха, но да не забравяме, че ти предпочиташ да драйфаш и да изхвърляш всичко, което попадне в организма ти- храна, чувства, няма значение- така че преди си спокойно! Не ми обръщай внимание... после даже ще ти помогна да си бръкнеш в гърлото!

- Една приказка и един живот, моля!
- Ей, въобще слушаш ли ме?!
- Една приказка и един живот, моля!...А теб, теб не искам да те слушам, поне днес. А относно паяжината- тази е специална, изпредох я за тебе. Бъди спокоен, счупих всички огледала, така че няма от какво да се притесняваш. Черно-бели ленти, разпръснати по всички краища, и намачкани листчета с неправилно извлечени поуки....Ох, съвсем щях да забравя, внимавай да не се порежеш- може да е останало още някое неиздрайфано стъкълце по пода.

Момичето продължаваше да се оглежда неспокойно за някой, който да я обслужи.

- Ехооооо, една приказка и един живот, моля! Толкова много ли искам?!?

Момичето изпразни джобовете си и започна да тресе черната си кожена чантата...

- Ето, страхливци! Давам 15 лева, не 17 лева. Давам ви 17 лева и всичките си стотинки, имам и карта за градския транспорт. Кредитните ми карти са блокирани до една...само в кеш могада ви платя.

Момичето крещеше още известно време. Не спираше да се надява, че някой ще се смили над нея, ще се навре в склада и ще извади от прашасалите кашони заветната приказка с прикачено упътване и бонус живот към нея.

Уви, ние знаем обаче, че това ще е поредната източно-европейска приказка с тъжен край. Момичето ще се прибере разплакана вкъщи, ще се погледне в новото огледало, ще види за пореден път онова омразно нея изражение и ще започне онзи още по-омразен диалог между нея и атрофиралото й его. Този път момичето няма да се върне в магазина, а ще поеме по един нов път.

И да, както се досещате, по този път ще види и продавачите от магазина, и бързащото й да я догони его, и разни илюзионисти, че и разни идеали. Всеки ще се опита да й продаде по нещо, но нашето момиче отдавна е научило урока си.

Не след дълго ще стигне и до една китна полянка, на която група млади хора са се събрали и оживено спорят. Присъединява се. Именно там разбира, че в наши дни за 17 лева и няколко стотинки не можеш да си намериш нито читава приказка (или ако намериш тя 100% ще е с упътвания от друг артикул), нито собствен живот.

Това момиче ни харесва, нали? Именно за това й казваме да почака хората да се разпръснат и да остане на въпросната полянка. След неколкочасово чакане някой хваща ръката й.

Беше един старец, очите му й казаха 'Живей!'


Посветено на Б.

Из цикъла 'Дланите'



Бинокълът и морето

Имах длани- длани със силно набраздени преживявания,
оголени от несполуките на зрелостта.
Сега- бели петна, по които даже и кръстопътя не можеш да различиш.



Старецът и морето

Очуканите длани на стареца ме докоснаха...
по мен се разляха разхлипани спомени.
Очите му ми казаха: Живей!


Искам да си пусна бретон
и дано поне с него успея да скрия от погледа си това,
което не искам да виждам.


Безбожно лутах се из смачкани усмивки,
да чуя звук на нежност не успях.
Аз сричам бавно, гледайки стената,
търсейки изгубения смях.

Посветено на Р. Кравейков, стихописец и психолог във в. 'Красноселска рима'

Stardust- Music sounds better with you

Обичай...дори и когато не си обичан, обичай!Обичай някого, обичай себе си, обичай живота, обичай усмивките макар и фалшиви...обичай, защото един ден, потресен от озверялата бързина, с която времето минава, ще осъзнаеш, че си бил сам и че си успял да се самонараниш така, както дори и нарочно, никой друг не може...Обичай...дори и когато гадното плексигласово обществено мнение ти го забранява, дори, когато знаеш, че не трябва, че достойнството ти го отхвърля...

Дори и с риск да отрониш поредното парченце от мечтите си, от приказния си свят, който си градил с толкова надежда и вяра, и после да го видиш стъпкан уж „по погрешка”, унизен и безвъзвратно похабен. Пробвай пак...усмихни се на отдавна приспания cи късмет, опитай се за пореден път да видиш нещо в нищото...Да, най- лесно е да се отдадеш на мързелив цинизъм, обстрелващ красотата на мига с куршуми истина...онзи шибан цинизъм, който превръща хората в купчина смачкани чувства и привидно самодостатъчен егоизъм.

Дори да те е страх, че за пореден път ще бъдеш наранен, че ще се почувстваш угнетен и болезнено привързан към недоверието...обичай...просто обичай! Повярвай, че това е последният път, когато залагаш щастието си, последният път, когато се съгласяваш да повярваш в илюзорността на мечтите си.

Не е нужно да минават години, да слагаш безизразни маски, да продаваш приятелства, да купуваш усмивки, да си играеш с чужди чувства, мислейки че така ще съхраниш непокътнати своите...за да осъзнаеш, че единственото истинско нещо на тоя свят е първичната и неподправена емоция, която можеш да споделиш само с някой, когото наистина обичаш. Нито една неонова свтлина не може да се сравни с ранните утринни лъчи, които посрещате заедно...нито една компания, макар и най- дивата и неуморната, не може да замести присъствието на човека, когото обичаш...!

Това не e от онези послания в края, на които ще прочетеш: Ако не пратиш това на..., ще се случи...Това са просто много редове, които целят да кажат нещо много просто и да прикрият със завоалираността си недоверието, което пораждат...

Рано или късно театърът ти доскучава, цинизмът се изчерпва, игрите ти омръзват. Тогава, тогава забравяш и студа,и недоверието, и дистанцираността и започваш да правиш онова нещо, от което винаги толкова те е било страх и от което всячески си бягал- а именно да обичаш!

Срещата ми на един облак

Стоя си в нас и, разбира се, гледам през прозореца, опитвайки се да направя празното пространство, в което съм вперила поглед, някак си по-смислено. С всяко едно отместване на зениците си приплъзвам обърканите си мисли по наклонената на спокойствието. Чудя се къде ми се ходи или по-точно- чудя се къде ми се ходи сама. За части от секундата крайчецът на окото ми премина през приказна шир, сякаш санаториум за бременни мисли, където те спокойно могат да се възстановят от смога на ежедневието.

Видях облак. Беше бял, почти колкото прането на неостаряващата прима на българската реклама леля Мария. Чак почвам да се плаша от белотата и чистотата му. Дали пък няма да му се случи нещо? Сещаш ли се- като видиш нещо чисто и недокоснато 1. Си викаш WOW 2. Директно решаваш, че това не може да го бъде и просто го оцапваш с к'вото ти падне, докато не се слее напълно със заобикалящия го ахаха, няма такава дума гнусо-пластмасов пейзаж.

Взимам първото превозно средство, което виждам и даже казвам на шофьора да побърза малко. По приблизителни изчисления трябваше да стигна след 20 минути- за това не си бях взела и никакви пари- все пак момиче на такава експедиция с голяма сума пари...ходеща мишена. Слязох, наум си затананиках един тържествен марш, за да ознаменувам събитието- не всеки ден ми се случваше да ходя до някой облак.

Беше странно. На облака стоеше приведена стара жена, обвита в тоалетна хартия, която фриволно летеше над главата й. В момента, в който усети, че някой пристъпва зад нея, се обърна и направи няколко подскока, които до болка ми приличаха на някоя супер сложна кунг-фу сцена от филм на видеокасетка. С едната си ръка ме хвана здраво, а с другата бръкна в бездънния си джоб, извади намачкана синя жилетка и изграчи самодоволно:

- Ти к’во? Мислеше си, че ще минеш ей така незабелязано ли? Облак, облак, ама как стигна до него- с транспорт, нали? Кой да ти го плаща- аз ли?

Беше контрольорка. Мамка му! И в сънищата ли вече не може да си гратис?

living the dream

Правилното произношение би трябвало да е именно " ливинг дъ дрийм", преведено буквално на български " изживявайки мечтата си". Тук е моментът да упомена, че целта на този блог няма да е да впечатля вече тотално пренаситените юзъри с какъвто и да е вид оригиналност в мислите, нито пък да докажа, че Камелия Тодорова не е единствената, говореща перфектен англо-български ....просто ще се опитам да намеря себе си чрез собствените си преживявания и мисли...до тук куази банално, но нека видим все пак!

В момента се намирам на горе-долу педя и пловина, измерено на световната карта, от моя роден град- Kрасно село. Стоя пред компютъра, обвита в юрган от илюзии и неясни планове за бъдещето, сърбайки настървено от чашата с главоблъсканици над собственото ми битие (иначе каква жена щях да бъда?). Та така..защо съм тук ли? Еми защото се втурнах да изпълнявам мои пък и чужди мечти...с удоволствие бих чула и вашето тълкование на тази тъй блага дума, но както разбирате обстоятелствата не ни го позволяват, така че ще се наложи да се задоволите с моето.

Аз виждам нещата така: един средно голям буркан, в който виреят нашите мечти (абе общо взето като онези, които ваште баби и дядовци използват, за да съхраняват различни видиве продукти), който периодично и много елегантно тъпчем. Tа тъпчем ли, тъпчем наший буркан, крием го, пазим го, гледаме си го, галим си го, не го слагаме под дюшека (че да се не счупи), докато в един прекрасен ден не решим да го отворим и да почнем да го използваме по истинското му предназначение. Kакво откриваме тогава?

Откриваме купчина херметизирани dreams, които при вида на отворената бурканова капачка успяват само да си вземат глътка въздух и после кво? - умират. Не за друго, а именно защото години наред си ги къткал в една задушна и яко илюзорна реалност, ей така, просто да знаеш за теб самия си колко яки мечти имаш, колко високи цели си си поставил и бла бла...

За това един съвет- не крий мечтите си, а ги живей такива, каквито именно ти си си ги направил, защото и те, както всичко останало имат срок на годност. Вярвай в мечтите си и те ще ти се отблагодарят. Пускай ги да се ширят в тоя прогнил и претъпкан от аграри със златни сърца свят...и ги наблюдавай!

Те отлично си знаят работата- а именно- да се сбъдват. И го правят, приятелю, само когато им го позволиш!

KEEP LIVING THE DREAM!