Стоя си в нас и, разбира се, гледам през прозореца, опитвайки се да направя празното пространство, в което съм вперила поглед, някак си по-смислено. С всяко едно отместване на зениците си приплъзвам обърканите си мисли по наклонената на спокойствието. Чудя се къде ми се ходи или по-точно- чудя се къде ми се ходи сама. За части от секундата крайчецът на окото ми премина през приказна шир, сякаш санаториум за бременни мисли, където те спокойно могат да се възстановят от смога на ежедневието.
Видях облак. Беше бял, почти колкото прането на неостаряващата прима на българската реклама леля Мария. Чак почвам да се плаша от белотата и чистотата му. Дали пък няма да му се случи нещо? Сещаш ли се- като видиш нещо чисто и недокоснато 1. Си викаш WOW 2. Директно решаваш, че това не може да го бъде и просто го оцапваш с к'вото ти падне, докато не се слее напълно със заобикалящия го
Взимам първото превозно средство, което виждам и даже казвам на шофьора да побърза малко. По приблизителни изчисления трябваше да стигна след 20 минути- за това не си бях взела и никакви пари- все пак момиче на такава експедиция с голяма сума пари...ходеща мишена. Слязох, наум си затананиках един тържествен марш, за да ознаменувам събитието- не всеки ден ми се случваше да ходя до някой облак.
Беше странно. На облака стоеше приведена стара жена, обвита в тоалетна хартия, която фриволно летеше над главата й. В момента, в който усети, че някой пристъпва зад нея, се обърна и направи няколко подскока, които до болка ми приличаха на някоя супер сложна кунг-фу сцена от филм на видеокасетка. С едната си ръка ме хвана здраво, а с другата бръкна в бездънния си джоб, извади намачкана синя жилетка и изграчи самодоволно:
- Ти к’во? Мислеше си, че ще минеш ей така незабелязано ли? Облак, облак, ама как стигна до него- с транспорт, нали? Кой да ти го плаща- аз ли?
Беше контрольорка. Мамка му! И в сънищата ли вече не може да си гратис?
