Обичай...дори и когато не си обичан, обичай!Обичай някого, обичай себе си, обичай живота, обичай усмивките макар и фалшиви...обичай, защото един ден, потресен от озверялата бързина, с която времето минава, ще осъзнаеш, че си бил сам и че си успял да се самонараниш така, както дори и нарочно, никой друг не може...Обичай...дори и когато гадното плексигласово обществено мнение ти го забранява, дори, когато знаеш, че не трябва, че достойнството ти го отхвърля...
Дори и с риск да отрониш поредното парченце от мечтите си, от приказния си свят, който си градил с толкова надежда и вяра, и после да го видиш стъпкан уж „по погрешка”, унизен и безвъзвратно похабен. Пробвай пак...усмихни се на отдавна приспания cи късмет, опитай се за пореден път да видиш нещо в нищото...Да, най- лесно е да се отдадеш на мързелив цинизъм, обстрелващ красотата на мига с куршуми истина...онзи шибан цинизъм, който превръща хората в купчина смачкани чувства и привидно самодостатъчен егоизъм.
Дори да те е страх, че за пореден път ще бъдеш наранен, че ще се почувстваш угнетен и болезнено привързан към недоверието...обичай...просто обичай! Повярвай, че това е последният път, когато залагаш щастието си, последният път, когато се съгласяваш да повярваш в илюзорността на мечтите си.
Не е нужно да минават години, да слагаш безизразни маски, да продаваш приятелства, да купуваш усмивки, да си играеш с чужди чувства, мислейки че така ще съхраниш непокътнати своите...за да осъзнаеш, че единственото истинско нещо на тоя свят е първичната и неподправена емоция, която можеш да споделиш само с някой, когото наистина обичаш. Нито една неонова свтлина не може да се сравни с ранните утринни лъчи, които посрещате заедно...нито една компания, макар и най- дивата и неуморната, не може да замести присъствието на човека, когото обичаш...!
Това не e от онези послания в края, на които ще прочетеш: Ако не пратиш това на..., ще се случи...Това са просто много редове, които целят да кажат нещо много просто и да прикрият със завоалираността си недоверието, което пораждат...
Рано или късно театърът ти доскучава, цинизмът се изчерпва, игрите ти омръзват. Тогава, тогава забравяш и студа,и недоверието, и дистанцираността и започваш да правиш онова нещо, от което винаги толкова те е било страх и от което всячески си бягал- а именно да обичаш!
